Categories
Пътуване Англия Прежиявания

Фетиш парти в Лондон: ремъци, кожа и камшици

В края на 2011 година Ели и аз заминахме за Лондон, Англия, в търсене на онази по-ервопаизирана Европа. В последствие се уверих, че тя съществува повече в мечтите на недокосналите се до истината, отколкото в действителност, но това е друга тема. Скоро след като пристигнахме започнах работа към кетъринг фирма, притежаваща няколко ресторанта из Лондон. Трябваше да се занимавам със събитията, които фирмата организираше. Преди това обаче беше наложително да оправим счетоводството. Преди аз да се захвана с него няколко ресторанта и множество събития се управляваха на няколко оръфани тетрадки.

С наближаването на Нова Година, се оказа, че фирмата ще е затворена за празниците. Защото бяхме сами или защото перспективата за приятно посрещане на такива празници не изглежда особено привлекателно за ново-лондончани, аз и Ели решихме да се завърнем поне за няколко дена към една работа, която и до ден днешен обичаме: барманството.

Задачата: къде ще е партито?

Задачата за намиране на “поле за изява” беше на Ецка (така я наричаме само аз и родителите ни) и няколко дена преди Коледа тя се появи вкъщи с обяснението, че се запознала с някакъв българин, който ѝ предложил работа за 30 и 31 декември. Това беше чудесна новина, макар да имаше някои странни обстоятелства около работното място. Първото нещо, което успя доста да ме изненада беше факта, че заведението, на чиито бар щяхме да работим се намираше в задната част на работеща църква. Ели обаче ме увери, че видяла мястото и си изглеждало съвсем като нормален бар.

Междувременно, тя пък бе озадачена от думите на българина: „Партитата на Нова Година стават доста диви. Каквото и да се случва, трябва да помниш, че нямаш правото нито да снимаш, нито да докосваш хората.” Като доста разсеяна, каквато ѝ се случва да бъде някой път, тя не си беше направила труда да пита защо ѝ се дават тези указания и често се чудеше как може да се предположи, че ще има желанието да снима посетителите или пък още по-малко, да ги пипа…

И дойде време за работа

Няколкото дни минаха бързо и ето че вече бе вечерта на 30-ти декември. Нагласени като за работа на бар (дънки и някакви тениски) се засилихме към работното място и след около час път пристигнахме на метро станцията в Брикстън. Църквата, на задната част на която се помещаваше Бабалу беше на около 100 метра от станцията, затова скоро се озовахме в църковния двор – сравнително голям, добре гледан парк, приятно озеленен и осеян с пейки. Рехава ограда с няколко входа го делеше от двете главни улици, които го обикаляха.

Отдалеч се виждаше, че една част е преградена с временна ограда висока близо два метра, зад която очевидно беше входа към заведението. Оказа се, че то се намира в подземието на църквата, а вратата му бе буквално на 10 метра от централното стълбище, водещо към Божия храм. Влизайки навътре, потънала в мисли повдигнах леко рамене и си казах наум, че Лондончани са странни хора, но пък и това ги прави интересни. Бързо се ориентирахме вътре, нагласихме бара на който щяхме да бъдем и докато все още се опитвахме да разберем как се работи с касовия апарат си позволих да се огледам.

Църквобарът в Лондон: в подземията на религията

Мястото всъщност беше приятно тъмно, точно като за клуб, с кожени сепарета (за мое учудване разделени едно от друго с паравани), с няколко зали свързани помежду си от красиви каменни арки и съответно няколко бара. Преобладаващия червеникаво-кафяв цвят придаваше на атмосферата лек домашен уют, а шоколадовото фондю, което разтапяше млечно-какаовото изкушение на няколко метра от бара изпълваше въздуха със сладък аромат. Позволих си да си помисля, че на следващия ден ще бъде приятно да се чукнем с по чаша шампанско там и че решението да работим на връх Нова Година в крайна сметка е наистина добро. Единственото, което не можех да си обясня бяха странните метални конструкции, разположени хаотично из заведението, но отговора не закъсня.

И нека шоуто започне сега!

Скоро посетителите започнаха да пристигат оставяйки ме с увиснало до земята чене и почти неадекватна. Трудно ми е да нарека това, което виждах хора, защото малко от тях човек можеше да забележи измежду ремъците, латекса, перцата, маските, сатанинския грим, висулките, веригите и всички останали абсурдни аксесоари, които бяха разположени на най-невероятни места по телата им. Мисля, че успях да се освестя едва когато чифт абсолютно голи женски гърди се заклатиха пред погледа ми и си поискаха водка с червена боровинка. С Ели вече си бяхме разменили доста недоумяващи погледи, но очите и на двете ни казваха едно и също: „Ето какво е имал предвид мениджърът, казвайки да не снимаме!”

Скоро заведението се изпълни и тези индивиди започнаха да щъкат напред назад, разминавайки се без абсолютно никакво замисляне, като че да бяха на най-нормално парти. Междувременно ние дори не можехме да си представим как ще стигнем до тоалетната: за да стане това трябваше да минем през тъплата. Не след дълго забелязах абсолютно голия 50+ годишен мъж да танцува (за щастие на прилично разстояние) с двайсет и няколко годишна девойка, чието единствено облекло бяха няколко кожени ремъка, опасвайки я не там, където трябва да е прикрита.

Картинката ставаше все по-странна – имаше хора с намордници, други водени с каишки от партньорите си, четвърти със закачени около носовете дамски обувки, пети абсолютно голи… Имаше такива облечени като фашисти, като перверзни приказни герои, мъже облечени като жени, жени облечени като мъже, ангели, дяволи и всякакви други образи, включително полуголи и абсолютно голи хора.

Ха! Та то било фетиш парти!

Някъде измежду всички човешки части, които се вееха насреща ми забелязах банер, на който с мъка успях да разчета: Фетиш Парти организирано от Torture Garden. При все цялото ми вцепенение и ужас, нещата почнаха да ми се изясняват – та ние бяхме попаднали на най-откачените хора! Не беше голямо чудо – надали имаше и 500 души в това заведение. Оказах се в грешка. Заведението всъщност бе доста по-голямо отколкото си представях. Освен в подземието в което се намирахме, то продължаваше още два етажа отгоре, един от които точно зад стената на иконостаса в църквата…

Не след дълго подозренията, които започнаха да се провират в съзнанието ми относно металните конструкции се оправдаха – различни членове на това общество започнаха да връзват други към тях, след което усърдно и с истински видно желание се занимаваха да ги бият с кожени камшици, ремъци и всевъзможни други. Мислех си, че кулминацията е настъпила, когато заиграха и вибраторите, с които явно се удовлетворяваха избилите на повърхността болни сексуални желания на пребитите, вързани за конструкциите хора. Каква илюзия!

Кулминацията (във всеки смисъл)

Истинската кулминация настъпи около 5 сутринта. Беше почти време за затваряне и психиката ми бе доста изтощена. Не бях се оглеждала от около час и половина, упорито пазеща съзнанието си от повече извращения, когато най-сетне вдигнах поглед, само за да установя, че навсякъде наоколо бе започнала своеобразна оргия. Кожените канапета се бяха изпълнили с хора, за действията на които се досещате сами. Тези, които не бяха успели да си намерят партньор явно бяха на мнение, че и сам войнът е войн и както изглежда – нищо не можеше да ги спре. Някъде в дъното на заведението засякох поглед. Явно бях нечие вдъхновение.

Как си тръгват хората от фетиш парти?

Около час по-късно аз и Ели стояхме в градината на църквата, изтощени и безкрайно озадачени. Гледахме как различни гости на заведението си тръгват, пресичайки улиците и спирайки таксита без изобщо да си правят труда да променят облеклото си или най-малкото – да се покрият. За около 10 минути видяхме поне 25 различни голи човека да напускат „бойното поле”. Недоумявахме как идната вечер на 10 метра от тези хора ще бъде отслужена дежурната литургия за посрещане на Новата Година.

На връх нова година

Около 15 часа по-късно сцените от предната вечер започнаха да се повтарят, само че този път нищо не можеше да ме изненада. Не че бях намерила обяснение защо това нещо се случва, но заподозрях, че може би някоя аптека не работи и някои хора не са успели да си вземат хапчетата, та се бяха озовали там. Докато някой не ми каза, че става дума за около 3000 души… Е, това ще да са доста затворени аптеки, помислих си…

Малко преди да настъпи 12 часа излязох да изпуша една цигара. Дръпнах встрани от параваните и ги видях. Облечени като за църква, семейства по 4, 5, 6 и повече човека влизаха през централния вход на църквата. Паралелно Рейчъл (страшен сладур/сладурана, който ни забавляваше втора вечер подред) пребиваше с камшик поредния нещастник. И от време на време идваше да ни се оплаче на бара. Не можех да изхвърля от главата си мисълта за бялата рокличка на едно русо, 10-тина годишно момиченце, което беше влязло в църквата с родителите си. Дали някой ден и то щеше да я смени с кожени ремъци и халки?

Кои са хората на фетиш партитата?

Стана ми интересно. Научих, че голяма част от посетителите на тези събития са хора, намиращи се по върховете. Доктори, учители, професори, адвокати – онези хора, на които често разчитаме да са моралните стожери на обществото. Картинката която съзнанието ви е изрисувало в този момент вероятно представлява разюздано парти стил Плейбой. Мислите си, че става дума за еротична гледка с леко извратени елементи. Е, в грешка сте – хората, които бяха там определено нямат нищо общо със сцените от лъскави списания. Напротив: те бяха в голяма степен над 40 години, с вече поувиснала кожа, доста натрупани мазнини. Дори тоновете грим не прикриваха добре откровено занемарената външност.

Нека спрем до тук

Когато преди време написах този текст си бях позволила да осъждам участниците в това BDSM парти. Сега, след грандиозния успех на “50 нюанса сиво” и производните, се чудя дали аз съм от масовката, а те изключението или обратно. Каквото и да е, вече не смятам, че имам право да ги съдя. Дали ще го направите вие – решете сами. Аз съм само разказвач.


Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.