skip to Main Content

За моят първи път

Бях малко уплашена. Малко нервна. Въпреки това бях развълнувана и любопитна да пробвам. Знаех, че моментът е перфектен. Бях достатъчно зряла, може би на най-правилната възраст за това. Повечето хора в моите кръгове вече го бяха правили поне веднъж. На някои им харесваше, на други не чак толкова, но всички говореха развълнувано за това. Трябваше и аз да опитам. Не можеше да е чак толкова трудно! Все пак миналата година пробвах морски каяк и въпреки, че не бях добре подготвена физически, се справих. Колко по-труден можеше да е рафтинга?!?

Изкушението…

Сутринта беше обещаваща. Дъждовните облаци от миналата вечер бавно се разкъсваха високо в небето и слънцето срамежливо се показваше зад тях. Приключили с вкусната закуска, отидохме да погледнем река Тара, която щеше да е домакинята на първото ни рафтинг преживяване.

Сутрешното слънце се отразяваше в повърхността на мокрите, речни камъни, обсипали речното легло. Малки слънчеви зайчета палаво играеха по повърхността на реката, разкривайки тюркоазено-сините ѝ нюанси. Водата беше кристално чиста, а течението спокойно. Дори малката пътечка, водеща обратно към къмпинга, изглеждаше като извадена от приказките. В този момент, вече нямах търпение да се гмурна в изкусителните води на Тара, но моментът за това все още не беше настъпил.

Подготовката

Рафтинг център Дрина-Тара беше напълно подготвен да предостави всичката необходима екипировка на всеки търсещ приключения. Събрахме се на голямата поляна пред ресторанта, докато опитния персонал на мястото определи размера на неопрена, който ми беше необходим, само с един поглед. Бях изумена! Никога, никой не беше разпознавал размера ми толкова бързо и точно. В следващия момент вече свалях дрехите си. Това правеха и всички останали около мен. Последва серия от смешни пози на полу-голите ни тела, напрегнато бутане и дърпане, докато всички успяхме да се намъкнем в стегнатата материя на неопреновите си костюми.

Бяхме готови! Готови бяха и джиповете, които щяха да ни отведат до началната точка, от където започваше определения ни за деня рафтинг маршрут. Здраво прикрепените към покривите на тежките машини лодки, търпеливо изчакваха реда си и те да си покажат гостоприемството.

Определяне на границите: от Босна и Херцеговина до Черна Гора

На групички от по 7 скочихме в джиповете. Двигателите запалиха с типичния за тях ръмжащ звук, сякаш се опитваха да ни предупредят за онова, което ни предстоеше. Возихме се около 20 минути по тесните и неравни планински пътища, когато изведнъж спряхме. Бяхме попаднали в задръстване по средата на планината?!? Оказа се, че това беше опашката за границата между Черна Гора и Босна и Херцеговина. Прекосихме я облечени в тесните неопрени, до един приличащи на тюленчето от Том и Джери. Веднага след бариерата, шофьорът на джипа направи рязък обратен завой и се насочи натам от където тъкмо бяхме дошли. Какво ставаше?!? Не ни ли пуснаха да минем границата?!? Няма ли да ходим на рафтинг?!?

Никой не си направи труда да отговори на въпросите ни. Шофьорът ни се усмихваше, вероятно развеселен от паниката в гласовете ни. Петдесет метра по-надолу от границата завихме вдясно по прашен, черен път. Тогава разбрахме: не се връщаме обратно в къмпинга. ЙеЙ!!! Но прави ли бяхме да сме толкова щастливи?!? Возехме се сред гъста гора, по черен път, в някакъв джип, облечени абсурдно и без никакви документи в нас. Трябваше ли да се притесняваме?!?

Да избереш или да бъдеш избран

След поредица от баири и спускания, гъсти горски участъци и панорамни тераси, разкриващи ни зашеметяващи гледки към река Тара и магичната синкавост на водите ѝ, достигнахме до малък, див плаж. Моментът беше настъпил!

Като всеки новак, смирено изчаках рафтинг водачите да ме преведат през процеса, стриктно изпълнявайки инструкциите им и оставяйки се да ме изберат. Надявах се да извадя късмет с нежен и вниматекен шкипер, който да ме преведе през това ново преживяване.

Беше време!

Началото беше бавно и някак романтично. Лодката ни нежно се плъзгаше по течението, а слънцето милваше всяка гола част от кожата ми. И точно когато вече не издържах и ми се искаше малко екшън, пред очите ни се появи първия бързей. Лодката започна да трепери и подскача като необязден кон. Чувах шкипера, който крещеше „По-бързо! По-бързо!“. И се опитвах да греба с всички сили. Нямах никаква представа какво правя, но се наслаждавах на всеки момент. Всичко трая няколко екстремни секунди и после рязко се успокои. Все едно нищо не е било. И така до следващия бързей.

Със спокойните си участъци, редуващи се с екстремни бързеи, река Тара се оказа перфектното място за рафтинг. Като добавиш и красотата на гледките, тюркоазената вода, зелените дървета и чистия въздух – все едно бяхме в рая.

Довери се на шкипера си. Или недей…

Вече бяхме преполовили речния си път, когато наближихме малък, но приказно красив водопад, изливащ кристално чистата си вода директно в реката. Малко по-рано, нашия шкипер ни беше обяснил, че водопадът извира от минерален извор и водата, която се влива в реката, е около 38 градуса. С наближаването на водопада чухме познатото „Айде све!“ („Хайде всички“ – от сръбски). С всички сили загребахме към скалата за да допрем лодката в нея и да се стоплим в минерална планинска вода. Само където водата не беше минерална. И никак не беше топла. Но пък накара всички ни да вдишаме дълбоко и звучно в момента, в който смразяващата истина се изсипа върху нас!

Като форма на компенсация от някъде се появи малка пластмасова бутилка, пълна с домашна босненска ракия, която от ръка на ръка, и от уста на уста, вля от благотворната си течност в телата на всички ни. Приятно сгряни от огнената вода, бързо простихме шегата и отново се забавлявахме и се усмихвахме широко.

Заслужена почивка и още една лъжа

Обещаната почивка по средата на маршрута не закъсня. Малкото плажче приюти лодките, а ние хората се засилихме към водопада стриктно следвайки единия от шкиперите. Той пък беше зает усърдно да ни убеждава, че за предния водопад ни били метнали, обаче този наистина бил минерален. Скочихме ииии … замръзнахме. Метнаха ни за втори пореден път. Затова пък, когато ни подаде ръка, за да ни помогне да излезем рязко го дръпнахме във водата. С неговите камъни, по неговата глава!

Рунд втори: газ към ракията!

След тонове снимки и детински игри на водопада се метнахме обратно на лодките за втора доза приключение. Вече малко по-опитни и (неоправдано) по-уверени, гребяхме с хъс в бързеите и се кикотехме през останалото време.

Изненадващо за всички ни видяхме, че наближаваме рафтинга център Дрина-Тара – толкова неусетно беше минало времето. И точно преди да загребем към брега, нашия шкипер видя група хора на малък плаж само 20-30 метра по-нагоре от къмпинга. Почти подминали веселата компания, той се изправи в лодката и изкреще към брега.

„ИМАТЕ ЛИ РАКИЯ?“

Отговорът беше положителен. Тогава се случи чудото. Под стройните напътствия на шкипера, жадните за ракия балканчета хванахме здраво греблата и започнахме да гребем срещу течението в пълен синхрон.

Така завърши моят първи път на рафтинг – леко замаяна от емоции и домашната ракия (особено след последното презареждане).

Мислите на авторката

Не бих могла да се надявам на по-добър първи път на рафтинг! В лодката започнахме като непознати и в рамките на 25 километра гребане рамо до рамо, заобградени от великолепието на природата по граничната линия между Черна Гора и Босна и Херцеговина, се превърнахме във верни другари. В този момент бих искала да благодаря на момчетата и момичетата, с които споделих това преживяване! Както хората казват – винаги ще помня първият си път и хората, които бяха част от него.

Бих искала да изкажа и специална благодарност към нашият шкипер Деян и неговия ко-шкипер Никола, затова че направиха това приключение наистина специално и забавно с всичките му спонтанни моменти и балкански шеги!!! Благодаря ви момчета! Вие сте върхът!!! Нямам търпение да се върна и да го направим отново!!!

Най-добрият отбор по рафтинг

This Post Has One Comment
  1. Чудесен разказ, Ели, сякаш отново се върнах там в бурните води на река Тара, които на моменти доста страховито лашкаха рафтовете 🙂 !

Вашият коментар