В края на миналата година Ели и аз бяхме категорично решени да посетим Белоградчик. Както с почти всичко друго, което си наумим, скоро и това се превърна от идея в план.
Не познавахме северна България и смело мога да кажа, че все още не я познаваме, но идеята да отседнем в хотел в центъра на някой град никак не ни се виждаше интересна. Затова се загледахме в картата и видяхме язовир Огоста. Чудно, казахме си и резервирахме бунгало в комплекс Аугуста, точно на брега на язовира. За настаняването ни ще ви разкажа малко по-долу.
Въпрос: Как да стигнем до язовир Огоста?
Отговор: с молитви, добър автомобил (добри гуми и спирачки!) и много, ама много търпение.
Каквото и да си говорим шофирането в северозападна България е почти на кармичен принцип – няма полиция, няма пътища, няма осветление. Единственото, което има в изобилие са завои, джигити и дупки. Ние се придвижихме до там с чудесен Опел Астра от Вал и Кар, на които ще съм вечно благодарна за надеждните автомобили. Що се отнася до локацията – няма да имате проблем да откриете язовир Огоста. Друг голям водоем в региона няма.
Първи впечатления от язовир Огоста.
Всеки язовир, море, река, си има собствено уникално излъчване. Точно като при хората, те сменят настроението си спрямо сезона и температурните условия. Някой път са бели, пенливи и бурни; друг път обагрени с пастелни тонове; трети път застлани с лазурно синьо.
Амбицирани да видим изгрева и настроението на язовир Огоста станахме в 5 сутринта, метнахме някакви дрехи и изтичахме навън. А там се оказахме в земята на смърфовете… Всичко беше толкова синьо!
Заобиколихме комплекс Аугуста и стария басейн до него и по полуразрушени бетонни стъпала слязохме до язовира. Рядко ни се случва да не говорим, но тази сутрин беше толкова съвършена, че не предполагаше разговори. Нещо ни казваше, че има магия в това място.
Историите, погребани под язовир Огоста
Стоейки на брега на язовира дори не подозирахме какво лежи на дъното му. Едва месеци по-късно научихме, че това е вечния пристан на хиляди човешки съдби, развивали се в някогашните села Живовци и Калиманица. Днес селата кротко си стоят на дъното му и еднствените, които разказват историите им са Йордан Радичков (родом от Калиманица) и Иван Давидков (Живовци).
Някъде прочетохме и за дядо Любен. За него казват, че бил единствения, който знаел всичко за църквата в Живовци, която водата така и не успяла да глътне. През 1999г., дядо Любен не успял да преживее мъката по загубеното родно място и сам скочил във водите на язовира. Именно същите тези води, които скрили свидния му дом от света после отнели и живота му.
В този един ден обаче ние все още не знаехме историята на язовира, а любовта ни към кафето е безкрайна и дори наситеното синьо не успя да разсее мислите ни. След като се взирахме в дълбоките му води и се почудихме колко време ще им отнеме на облаците да паднат, решихме, че е време за по чаша горещо и горчиво сутрешно удоволствие. Тук е момента да ви разкажа малко повече за настаняването ни.
Комплекс Аугуста и бунгалата му
Ние сме влюбени във всевъзможни бунгала и винаги избираме този тип настаняване пред всичко друго. След като отседнахме в комплекс Аугуста, обаче, проверяваме много по-внимателно. Не искаме да злословим по ничии адрес, но това, което открихме там беше потресаващо. Мизерията дебнеше навсякъде. Дивана беше толкова ликьосан, че беше трудно да се разбере какъв цвят е. Климатика миришеше на гробището на зоологическа градина, а по земята навсякъде се разхождаха всевъзможни косми и боклуци. Колкото и приятно да изглеждаха къщичките отвън съжалихме милион пъти за този избор и никога няма да направим грешката отново.
Ако сте отсядали там скоро и нещата са се променили, непременно ни драснете един ред в коментарите по-долу или на имейл – ще се радваме да знаем, че тази толкова перфектна локация е добре оползотворена. Ако питате нас обаче, дали да отседнете там, опасяваме се, че отговора е “Не”. От гледна точка на басейна – не можем да кажем същото. Той беше прекрасен и много чист.
Обратно на язовир Огоста
Заредени с по чаша димящо кафе не устояхме на притегателната сила на язовира и се върнахме да го погледаме още малко. Не след дълго възрастен мъж с въдица в едната ръка и кофа в другата слезе по стълбите и се насочи към нестабилния кей, плаващ върху празни метални варели. Наблюдавахме го в мълчание докато нагласяше такъмите си и не след дълго той ни забеляза.
“Ей! Ама какво правите толкова рано тук, момичета?” Зарадва ни се, като на стари приятели и побърза да ни почерпи с грозде от градината си. Заговорихме се за живота в Монтана. “Тук вече няма хора” разказа ни той. “Преди много години започнаха да се изселват и сега всеки е надалеч – кой в София, кой в чужбина. Останахме малко, но пък е спокойно и тихо. И като дойда тука и ми олеква някак. Хубаво ми е.” Искаше ни се да го послушаме още, но вече трябваше да тръгваме .
На изпроводяк той ни каза защо му е хубаво там. Показа средата на язовира и каза, че някога, там е била къщата на баба му и на дядо му. Имали градина и тя ги хранела. През смях каза, че сега го храни рибата в язовира. Какво да правиш – нещата се променят, ама на – там където е домът ти прехрана за теб винаги ще има…
7 replies on “Язовир Огоста: зловеща красота и “удавени” истории”
Много силен финал на тази трогателна история, Нина! Просълзи ме! Благодаря!
Ох, мястото изглежда супер! Снимките ви са страхотни, а неподозираната история прави мястото още по-специално! 🙂
И мен ме просълзи, страхотна статия. Браво !
Благодаря ти, Даниел! Твоя блог също много ни харесва – вече си имаш нови почитатели!
Живея в Монтана повече от 35 години. Много красиво написано, но не бих се съгласила, че пътищата ни са толкова зле дори за вашия автомобил. Приемам го като художествена измислица, за да направите вашия блог по- мъчително красив. Иначе в Северозапада има много красиви места, които могат да се посвтят и видят, влючително и язовир Огоста.
Здравей Джеси 🙂 Има много пътища там, които бяха в идеално състояние. Ние обаче избрахме стария път да стигнем до там, освен това попаднахме в тежка мъгла, а беше и дъждовно. Та, в отговор- естествено има леко лирическо отклонение, но нашето шофиране до там си беше приключение 🙂
Особено в Кошарник най хубавото място от град Монтана Най хубавата природа най Хубавите пътища Хахахаха 😀