Categories
Пътуване България

Фестивала “С България в сърцето”: размисли и страсти

Носталгия. Казват, че това е чувството на тъга породена от липсата на родното място,  по което милееш когато си на път. Мъката по нещо, което си имал, но си изгубил.

Слувало ли ви се е обаче да изпитвате носталгия по дома, дори когато сте си вкъщи? Или пък носталгия по нещо, което реално никога не сте имали, за да е възможно да сте го загубили?

На мен ми се случи и то съвсем наскоро, при последното ни пътуване до едно от чудните местенца на българското черноморие – Каварна. Отивайки там имахме късмета да посетим традиционен местен фестивал наречен „С България в сърцето“.

Малко уточнение – аз съм българка, родена и израстнала в България, но пътувала и прекарала продължителни периоди от време, още от тинейджърските си години, в западно-европейски държави. Никога не съм била от така наречените фанитизирани националисти. Въпреки, че харесвам и уважавам българските традиции и обичаи, никога не съм ги чувствала много близки до своята душевнот. По време на живота ми извън България дните ми минаваха без мисълта, че някога ще се върна и ако трябва да бъда честна, носталгия до този момент не бях изпитвала.

Да се върна към фестивала. Както вече споменах той е наречен „ С България в сърцето“ и е събитие, на което вземат участие различни фолклорни групи съставени предимно от Българи, емигрирали преди години в държави като Молдова, Украйна, Русия и т.н. Целта на събитието както името на фестивала подсказва, е да представят Българията, която носят в сърцата си. А да ви кажа, те като че ли я носят много повече отколкото ние, които живеем в границите ѝ.

Вечерта, в която го посетихме, се оказа финалът на фестивала и на всички изпълнения. Бяха подбрани най-добрите ансамбли и представления, за закриването му. Някой от групата предложи да отидем да ги видим и аз си казах „защо не“. Нека идем да пощракаме малко снимки – би трябвало да се получат добри кадри. Последвах групата с тази мотивация в главата. Влязохме и загледахме. След няколко жалки опита да направя някоя и друга добра снимка установих, че дори и камерата ми да е достатъчно добра за подобни неща, то със сигурност аз нямам необходимите умения да снимам в полумрак. Така или иначе не ми се получаваше нищо, та реших да махна обектива от лицето си и за разнообразие да се насладя на представлението като нормален човек, гледащ случващото се пред него на живо, а не през малкото екранче на дигиталното устройство.

Смъкнах фотоапарата и се загледах. Гледах пъстротата на носиите, игривостта в танците, красотата на толкова типичните български девойки и младежи, подчертана още по-силно от традиционните дрехи, които бяха облекли. В един момент на сцената излязоха 8 момчета на видима възраст между 13 и 18 години. Изглеждаха като картинка. Толкова хубави и спретнати, а на всичкото отгоре и танцуваха в такъв синхрон, че дори никога нищо да не си чувал за България, пак ще те омаят и ще ти приковат погледа с умелите си танци и сценично поведение. След около минута излязоха и толкова на брой момичета. А те – кукли, фини и грациозни като сърнички.

Според традицията на българските народни танци, сценарият винаги е за момъка, ухажващ момата, а тя – дърпаща се. Та и в това представление, от двете доскоро показващи уменията си поотделно групички, бързо бяха отличени едно момиче и едно момче. Те, с подкрепата на останалите на сцената, започнаха чрез танца да разказват историята на един романс. За изпълнението, което направиха, думата “танц” е скромна и безлична. Тези деца направо изнесоха спектакъл. Игривостта в погледите им насочени един към друг и начина, по който се вживяха в ролите си беше толкова истински, че се почуствах все едно някой ме беше върнал преди поне стотина години назад на мегдана, където в реално време наблюдавах как са жевеели прадедите ни. Погълната изцяло от умелия начин, по който разказват истоята на танца си, усетих как се просълзявам.

Просълзявам се и то не от друго, а от носталгия. Носталгия, която изпитах за пръв път в живота си. Носталгия по прекрасните традиции, които е имало едно време в българскта култура, а сега след толкова жадуваното освобождение от Османско владичество, с лека ръка заменяме за маниерите и поведенията промотирани от запада. Просълзявам се от носталгия по спретнатостта и моралните ценности, които някогашните моми и момци са притежавали. Питам се и не съумявам да си отговоря, как едни подобни традиции и ценности са напълно заличенни от ежедневния ни живот, в рамките на 2-3 поколения. И същевременно се замислям, как фестивалът предназначен да представи Българията в сърцата на тези живеещи извън държавата ни, ми помогна да отворя собственото си сърце и да открия Българията, която до този момент не знаех, че е там.

Ако и вие често се питате кое е онова, което ви задържа в България. Или недоумявате какво ви кара да се връщате всяка година, въпреки, че отдавна сте уредили живота си някъде далеч от тази земя като една човешка длан. Ако сте забравили, защо все още нещо във вас потрепва, когато чуете името България, а няма, кой да ви припомни, можете да посетите фестивалът „С България в сърцето“, който се организира в Каварна, всеки май от 2004 година насам.

4 replies on “Фестивала “С България в сърцето”: размисли и страсти”

Ели, разказът ти просълзи и мен. И въпреки, че аз също имах щастието да бъда зрител на фестивала и да се насладя на тези прекрасни деца, съхранили българските традиции, макар и далеч от България, този разказ ме накара да погледна нещата под друг ъгъл – носталгията, за която пишеш.

Благодаря ти за хубавия коментар Ели! Напоследък забелязвам, че все повече хора милеят точно по тези стари ценности от българската култура. Надявам се тази статия още повече да засили тенденцията, на завръщането на българина, към българско самосъзнание.

Прекрасен разказ, Ели!

Наистина доста съм изпуснал май. Радвам се, че такива места карат българите да се чувстват наистина българи! Така трябва да бъде!
🙂

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.