Jertvata

Здравей, жертва! Познавам те…

Познавам те много по-добре отколкото предполагаш. Бил си неколкократно в живота ми и всеки път си се казвал различно, изглеждал си по различен начин, имал си различен тип работа и т.н., но в сърцето си винаги си бил този човек, който се е самоназначил за жертва. Избрал си е този път, защото да си признаеш, че сам носиш отговорност за живота си е твърде тежко. В думите ти прозира вик за помощ, желание някой да се появи в живота ти и да промени начина, по който виждаш нещата и начина, по който ги тълкуваш. И избираш да търсиш този човек с изречения, крайно негативни (от сорта на „Няма любов”, „Няма мечти”), защото макар да не го осъзнаваш, дълбоко в себе си знаеш, че онези, които истински вярват в една кауза ще скочат да я защитават когато тя биде обругана толкова жестоко. Но ако това, което целиш се случи и такъв човек наистина се намери, резултата ще бъде следния:

Ти няма да станеш по-щастлив, просто защото приемайки статута на жертва се чувстваш длъжен да намираш аргументи, които да подкрепят твърдението ти. И дори и този човек да успее да обори една тема – то ти ще намериш друго. Или пък ще преследваш болно този индивид, докато не го хванеш в издънка, към която не друго, а твоето поведение го е подтикнало.

Бързо ще успееш да отблъснеш тази личност с непрестанния си негативизъм на най-различни теми. Ще го измориш и изцедиш – несъзнателно, но целенасочено. Помня, че преди години чух фраза, която ми даде много отговори: „Misery needs company”, или с други думи- „Мизерията има нужда от компания”. И ако човека на белия кон, който се е заел с твоя случай не си тръгне, то магически ще си успял да превърнеш коня му в ревящо магаре, а него в дрипав просяк защото ще си убил цялата му индивидуалност.

Всеки силен, вярваш във себе си човек знае, че изреченията казващи: „Да обаче” могат да бъдат не повече от конкретен брой за всяка една ситуация. А в тебе има твърде много „обачета”, които биха отказали дори най-непоклатимата личност. Всеки би си казал: „Ако не можеш да си помогнеш сам, и Господ не може да ти помогне”.

Великите умове на този свят са казали, че реалността е субективна. И тя наистина е такава, защото всекиму принадлежи различна. Ти наричаш твърденията си с неестествената за тях дума: „Реализъм”. Аз ги наричам Мазохизъм. Представям си какво се случва в душата ти, защото макар и да съм заредена с вяра и любов към целия свят, аз също съм имала своите моменти на сънно униние. Но колко е прекрасен света, когато се събудиш от този лош кошмар!

И последно по ред, но не и по значение. Вярвам, че броя на тези хора (или Ангели както аз ги наричам) има следната система: получаваш по един на някакъв период от време. Ако успееш да го оползотвориш, ще получиш и втори, и трети, и докато се усетиш- ще осъмнеш обграден от Ангелите на живота си. Ако не успееш обаче, следващия Ангел ще се появи чак след определено време. Виждаш ли – живота е много красиво училище: не те пуска в по-горен клас освен ако не си си научил урока. Лошите ученици си умират нещастни, неразбрани и неприети. Поне в техните очи. В очите на Ангелите обаче не е така: те просто са осъзнали , че това не е плодотворна почва и са се отказали да сеят в нея знаейки, че усилията им са безсмислени.

И най-накрая: ИЗБОРА приятелю е твой. Не нещата, които правиш в ежедневието ти създават онези искрени приятелства, а нещата, в които вярваш. Избирайки си да вярваш в липсата на цел и красота в съществуването, ти неизменно ще се обградиш от такива хора. Срещите с тях ще ти тежат, всяка вечер ще заспиваш мрачен и посърнал – ако изобщо съумееш да затвориш очи. Но това, зависи само от теб. Единствено когато се научиш да поемаш отговорност за собственото си съществуване има шанс да промениш събитията. Има шанс да облагородиш почвата си и да дадеш на Ангелите желанието да я развиват. Ето ти един прост пример от ежедневието: класовите различия. Богатите ( морално и материално) не бягат от бедните защото вторите не могат да си позволят нещата, които първите могат. Бягат, защото не могат да понесат наситеността на мизерия в думите им и факта, че бедните често са толкова вгледани в проблема, че оставят решението да изтече между пръстите им.

Можеш да ми се разсърдиш за това, което казвам и да ме упрекнеш в грубост (което вероятно ще направиш) или можеш да прозреш в думите ми желанието да ти помогна. Но нека те оставя с един съвет: само на онези хора в живота ти, които ще ти кажат истината дори и с риск да те наранят, в действителност им пука. За останалите си просто лице в тълпата. Шум, който те не чуват. И не разбират.

Вашият коментар