Царева Църква: мистериите на едно светилище

В лятото на 1347 година царица Теодора ӏ, съпруга на цар Иван Александър и майка на четирите им деца, тъкмо се отпарявяше към покоите си в летния  болярски дворец в Звонци, когато чу тежко чукане по дворцовите порти. Притеснена от късния час царицата внимателно открехна вратата. Насреща си видя довереният на царското семейство знеполски болярин Руйо и бързо го пусна да влезе.

– Какво те води толкова късно в покоите ми Руйо? – Запита Теодора.
– Лоши вести ти нося кралице – отговори той и замълча, сякаш в очакване царита да го спре и отпрати.

Вместо това със смут в гласа Теодора попита:

– Да не би Иван Александъра да е тръгнал на битка срещу турците? Кажи ми моля те, че тези душмани не са стигнали Търновграда и съпругат ми е жив и здрав.
– Не е това кралице, но царят е омъгьосан. Напълно си е загубил ума. Днес се венча за чуждоземката Сара и ме прати тука при тебе с тези дарове, за да изкупя греха му.

Чак тогава Теодора забеляза сандъка в ръцете на Руйо, но не посегна към него, а вместо това каза:

-Не може да е истина това болярино. 25 години брак не се пренебрегват току-така с лека ръка, особено в тези смутни времена когато турците напират към кралството ни.

Царицата погледна Руйо в очите и разбра, че всичко, което току що ѝ беше казал е истина. Не ѝ се вярваше, но и знаеше, че предания болярин не би я излъгал. Покосена от новината Теодора се свлече на един стол. Малко по-после се опомни и пое сандъчето от ръцете на гостенина си. Отвори го и видя, че то е пълно със злата и украшения. След миг мълчание Теодора отново проговори:

– Болярино, за голяма услуга ще те помоля. Вземи тези накити и използвай златото да ми направиш един параклис, там под твоята крепост на Шили Камика, да мога да се моля за Иван Александъра. Вярно казваш е омъгьосан и само Бога може да му помогне сега.

Руйо взе обратно съндъчето от царицата и си тръгна.

На следващия ден започна да се чува кънтене и ехо на удари от планината. Хората от Зелениград, селото точно под Шили Камик, се зачудиха какво се случва. В следващите седмици наблюдаваха болярина да слиза и да се качва от крепостта си, която се намираше точно над Шили Камик, надолу по скалите му. Около месец по-късно го видяха да носи червен и бял мрамор. С червения мрамор той окраси площадката и отвора на изсечената пещара, а с белия облицова църквата. И бумтежите престанаха. Тишина отново обгърна Зелениград и околията.

В една слънчева утрин, докато хората от селото се наслаждаваха на спокойствието и тишината, забелязаха женска фигура облечена в тежка черна коприна да се смъква от крепостта на Руйо надолу към камъка.

– Царицата отива в Царевата Църква да се моли за съпруга си. – казаха си хората с натежели сърца.

И от тогава насетне името на пещерата под върха на Шили Камик си останало непроменено. А планината в която Руйо построил Царевата върква кръстили на него – Руй.

Съвсем наскоро след една почти толкова приказна сутрин обвита в мистерията по издирване на закуската, Нина и аз също посетихме Царевата Църква. Всичко започна когато след прекрасната вечеря в къщата за гости в Залениград, се събудихме освежени от чистия въздух в селото. Измихме се набързо и слязохме към механата в приземния етаж на къщата, където открихме бележка с указания, къде да отидем за закуска.

Сутришна усмивка в Зелениград

Но няма да навлизам в подробности и да повтарям това, което Нина вече ви разказа.

Добре нахранени и заредени с енергия тръгнахме след нашия водач Жоро, които ни поведе към Шили Камик. Излязохме от къщата на родителите му, в която беше закуската и тръгнахме към къщата за гости, която подминахме и продължихме нагоре по улицата. Подминахме и изоставеното училище, с позиращото за снимки в двора му магаре и продължихме напред. Достигнахме до края на улицата  и още няколко крачки след приключването на асфалта, Жоро пое по една почти незабележима пътека, в дясно от пътя, водеща нагоре по хълма.

Трябва да си призная, че не внимавах особено много в подробностите от маршрута, който изминахме. Оставих се на умелите насоки на вещия ни водач и вървях след него омъгьосана от красотата на природните форми по пътеката и от начина, по който Жоро нежно потупваше растенията напиращи към пътеката с една пръчка, за да махне утринната роса от тях и да не се измокрим всички.

Така изпаднала почти в транст вървях около 20 или 30 минути, когато достигнахме една широка поляна. Докато я пресичахме насочени към следващата стръмна отсечка на пътеката водеща към Шили Камик забелязахме, че на някой места тревата беше интересно слегнала, все едно някой я беше гладил с ютия. Жоро ни обясни, че вероятно там са спали сърни предната нощ и от това са следите.

След поляната поехме отново нагоре по друга каменисто-гориста пътечка. Отне ни още около 15  минути ходене за да достигнем подножието на най-скалистата част на Шили Камик. Там се спуснахме от дясно на скалата по една много тясна и обрасла в люляци пътека, която ни заведе до входа на скална пещера. Влизайки в пещерата Жоро ни помоли да не се обръщаме докато не се съберем всички – искал да ни покаже нещо. Така останахме с поглед към друг отвор на пещерата, който даваше панорамна гледка към Зелениград и цялото Знеполе*.

Гледката към Зелениград и Знеполе по пътя към Шили Камик

Гледката към Зелениград и Знеполе по пътя към Шили Камик

*Знеполе от Звънне поле. В миналото полето се е използвало за паша на домашния добитък и понеже цялото поле е било огласяно от звънците на животните, местните го кръстили Звънне поле, към ден днешен името е преобразувано за улеснение на произношението му.

След като цялата група се събрахме в широката пещера, Жоро ни каза да се обърнем към входа, от който бяхме влезли и да кажем дали нещо ни прави впечатление. Всички се завъртяхме и секунда по-късно някой се изказа, че входа прилича на птичи профил. Това беше и отговора, които нашия водач очакваше. Той ни разказа, че мястото е древно светилище ползвано още от траките, които в миналото са населявали тези места. А причината да го изберат за светилище е имено оформения като причи профил вход към пещерата, който според траките свидетелствал за светостта на мястото и близостта му до божественото.

И въпреки, че не видях никакви следи от какъвто и да било мрамор или икони на мястото, определено почуствах прилив на душевно спокойствие и единение с природата.  Дали там някога наистина е имало мраморна църква, в която царица Теодора ӏ се е молила за съпруга си, не бих могла да кажа. Но ако сте любители на мистериите и историческите места, не пропускайте да посетите Царевата Църква. Тя може да ви разкаже много, стига само да имате времето и желанието да се заслушате в спомените, които полъхът на вятъра нашепва.

Вашият коментар