Един турски офицер, тръгнал по следите му, посочени от предател, за да залови Левски.Но какво видял на калната пътека преследвачът? Във вдлъбнатината от неговата стъпка се била събрала дъждовна вода и от нея кротко пиела сърна. Трепнало сърцето на турчина и той си казал: “и сърната пие вода от стъпките му”. Върнал се в София и си подал оставката пред миралая.
Миралай Тефик бей – човек по ориенталски мъдър, желаещ не просто да унищожи физически Левски, а да го превие и така да смаже цялата рая, е изпитвал такова уважение, че е искал да помогне на този удивителен мъж. Може би на моменти е забравял, че са от два различни свята, че са непримирими врагове!… Но Левски не подава ръка, не откупва живота си! Апостолът избира смъртта пред позора. Турчинът не е могъл да направи нищо!…
Тефик бей влиза замислен в кабинета си и в пълно мълчание сваля ордените. Не отговаря на въпросите на своя подчинен. А после признава поражението си:
– Хитър и прозорлив е…Умен човек,има честни очи,които дълбоко в мене гледат….Ако не бях турчин и не бях миралай, щях да тръгна след този човек!
– Ти си луд, Тефик бей! – възкликва Орхан бей. – Неговите дири свършват до бесилото.
– Не! Започват от бесилото! Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!…
Признанието на врага е най-голямото признание за един воин. Един враг на всичко българско удря плесница в лицето на позора ни български и ни дава урок по чест и благородство!…