Sveta Mrazi Dobrite Hora

Света мрази добрите хора

След като рано тази сутрин се сдобих с нови, подходящи за тренировките ми по капоейра дрехи, майка ми и аз се качихме на автобуса – аз отивах към работа, а тя се прибираше вкъщи. Типично за нас не спирахме да бърборим и да се кикотим – автобуса беше доста празен и на никого не правехме впечатление. На една от спирките се качи семейство с две малки деца, които аз разбира се игнорирах първоначално. Всички, които ме познават знаят, че не съм особен привърженик на съвременните малчугани, но това е тема за друга публикация. Докато аз и майка ми продължавахме да се кикотим, с периферно зрение забелязах най-искрената усмивка, която бях виждала от известно време. Едно от децата, по-голямото, гледаше в майка ми и лицето му сияеше – толкова по детски искрена беше радостта по лицето му. Майка ми е контактен човек и не устоя на изкушението да го закачи.

– Как се казваш? – попита го.

– Асен. – едва чуто каза малчугана без да сваля усмивката си.

Това, което не споменах до сега е, че семейството беше циганско. И макар дрехите им да не им бяха по мярка, косите на децата да бяха чорлави, а лицата им целите нацапани от Бог знае какво те ни най-малко не ни притесниха, нито пък отвратиха.

– А на колко си години? – продължи разговора майка ми, но Асен явно се сконфузи.

– На 6! – гордо отговори по-малката му сестричка, чиято лъчезарна усмивка по нищо не отстъпваше на тази на брат ѝ.- Аз ходя на училище, а той в момента не ходи.

В този момент майка им, която до тогава беше с гръб към нас се обърна и се усмихна. Въпреки смуглата ѝ кожа и не дотам перфектните зъби, не можеше да ѝ се отрече, че е красива. Преди да успее да се оправдае по темата с училището, майка ми ѝ каза:

– Да, знам че са ваканция в момента.

– Ами не само в това е причината. – отговори майката – Децата са с епилепсия, а в училището не искат да поемат такава отговорност.

Намръщихме се и двете с майка. В този момент към нас вече се беше обърнал и бащата, който също се оказа доста симпатичен човек. Добротата беше така ясно изписана по лицето му, че той не би могъл да мине за злодей и с най-грандиозните усилия.

– Не мога да ги изпратя и в друго училище, защото не успяхме да вземем общинско жилище в Банишора. – продължи майката – Съпруга ми (не преиначавам, точно тази дума използва) получава една стаичка във Факултето, но в училището там не искат децата. Могат да ги приемат в Банишора, но от общината ни отказаха, защото не сме се водели на адрес там от три месеца, както е изискването. Но сега поне със стаичката е по-добре. До преди две седмици бяхме в един фургон, без отопление, без нищо. А тези деца с епилепсия, само да вдигнат температура и трябва да тичаме към болницата.

– Най ме боли, че не мога да ги изуча. – тихо и с мъка каза бащата – От всичко на света най-важно е да си развиват мозъците.

Майката продължи да разказва:

– До скоро живеехме в [име на село, което не запомних]. Майка ми беше инвалид, не можеше да движи краката си, но с пенсията си настояваше да издържа децата. Но не можехме да си намерим работа там. Имаше някаква програма от общината, но когато отидох при кмета той ми каза, че програмата била за неграмотни, а пък аз съм била с диплома и нямало как да ме вкара. Та се принудихме да дойдем насам да търсим работа. Иначе там децата си изкараха две години детска градина и предучилищна.

Докато майката говореше момиченцето се заигра със шнуровете на якето си и се опита да дъвче пластмасата. Бащата побутна леко ръката ѝ, за да ѝ покаже, че ръцете ѝ не трябва да са в устата и момиченцето веднага спря. Без да се противи и без да мрънка. На него дори не му се наложи да ѝ се скара.

– А кака ми е много хубава! – прекъсна разговора сладураната. – Тя е бяла.

Сърцето ми се скъса. Макар и да не харесвам съвременните деца, тези двамата бях готова да прегърна на секундата. Под мръсотията, с която ги беше затрупал живота, те бяха красиви деца, с мили, любознателни очи и прекрасно поведение. Бели или смугли, те СА КРАСИВИ.

– Не трябва да прекъсваш. – смъмри я таткото – Извини се!

– Извинявай. – изчурулика сладураната, гледайки майка ми с огромните си, мили очи.

– Много е хубава кака им, не може да кажеш, че е мое дете. – не пропусна възможността да допълни бащата с гордост в очите, каквато отдавна не бях виждала по лицето на родител.

Бяхме стигнали до пазара на Красно Село и се оказа, че това е тяхната спирка. С широки усмивки ни пожелаха приятен ден и слязоха от автобуса, а аз се разплаках като малко дете. Точно както плача и сега. Цигани или не, това семейство са повече хора от 90% от познатите ми. Децата им бяха по-възпитани от 100% от хлапетата, които съм срещала (извинявайте мили мои познати с деца, но ако знаех къде живее това семейство бих ви пратила при тях да ви научат как се възпитават малчугани).

Това семейство в момента е някъде там, по улиците на София. С добре възпитаните си момче и момиче със слънчеви усмивки и мечтата, да успят да ги изучат. Мечтата, да живеят в квартал различен от Факултето, където всички те да имат шанс за обикновен, но спокоен живот. Това семейство в този момент рови по кофите за боклук, за да успее да се нахрани. В момента, в който някое момиче избира кой от 100 ѝ чифта обувки е най-подходящ за тоалета, с който е облечена. В същия този момент, в който някой не може да реши дали има нужда от 13 или от 16 мегапикселова камера на новия си телефон.

Не упреквам никого. Виновна съм по същите обвинения. Докато слушах историята им днес, в джоба ми кротко си стоеше телефон, от чиято стойност те могат да се хранят три месеца. Дори да можех да помогна на това семейство за ден, два, три или месец дори, аз самостоятелно не бих могла да променя и подобря живота им. Всъщност, те са стигнали дотам защото света май мрази добрите хора. Вече като че ли няма място за тях. Днес на почит са измамниците, хитреците, крадците, свинете с банкови сметки, които могат да подсигурят златната клетка на някоя естетично красива девойка с празно съзнание и още по-празен живот. Величаем простаци, щедро сипещи обиди по адрес на всеки и всичко. Възхищаваме се на „смелостта“ на наглеците безочливо да лишават хората от това, което им се полага и после да публикуват снимки от Малдивите например.

Не ни е необходимо чудо за да променим нещата. Тази майка не можеше да си потърси работа, защото нямаше на кого да остави децата. И защото училището не ги иска. Ако само всички си вършеха работата добре, тя щеше да има възможност да се труди и честно и почтено да издържа семейството си. Дори не става дума за повече работа, отколкото тази, за която ни се плаща – само нея да започнем да вършим съвестно и със сърце, всичко ще се промени. Ако работодателя ѝ не е експлоататор (каквито са 99,99% от работодателите в България), а съвестно заплаща на служителите си, тя и съпруга ѝ ще имат възможност да възпитат личности, които ще ви подадат ръка ако паднате на улицата. Вместо това обаче, училището не ги иска и тя е притисната в ъгъла. Общината следва правилата на безумието писани от човек никога не срещал трудност. Не просто не им помагат: пречат им!

Умолявам те, ти, който четеш това: стани най-сетне промяната, която искаш да видиш в света. Ако трябва да нарушиш правилата, наруши ги в името на нещо добро или на нечие добро. Разбери, че твоят боклук на улицата служи за извинение на някой друг да хвърли неговия. Разбери, че твоето лошо отношение е причината, някой да реши, че няма нужда да се държи човечно. Разбери, че всеки път, когато затвориш очи за неправда (макар и най-дребната) едно дете някъде губи шанса си да стане добър човек. Всеки път, когато откажеш да си човек една лъчезарна усмивка загасва, задавена от горчилката, която ние всички сипем в този свят.

This Post Has One Comment
  1. Нина, много трогателна история. Аз безброй пъти съм водил дебати с приятели и познати, как дори да има свестни цигани (и те не са единици), те просто (почти) винаги са слагани под общия знаменател, което неминуемо ги лишава от куп “благинки”, които много от “белите” имаме, а не се знае дали заслужаваме. И аз сложих себе си в общия знаменател, защото сме виновни всички. Има една (може би и повече, не знам) фондация, която се занимава с интеграция на циганите в училище, както и за намиране на работа. Нарича се “Арете”. Не знам колко добре се справя, но все пак има някой, който се опитва.

Вашият коментар