Categories
Пътуване Англия

Как да не обикнеш лондонската полиция?

Беше втората неделя на Ели в Лондон и все още донагласяхме жилището си. Предстоеше ни поредния ден тичане по задачи. Планът, в типичния за нас стил, беше амбициозен и естествено почти невъзможен за постигане. Малко над час в автобус от квартала, в който живеем до голям клон на Теско (местна верига супермаркети подобна Кауфланд); след това пеша за около 15-20 минути до Дънам (магазин подобен на Практикер), за да върнем пердетата, които бяхме купили миналата неделя, но се оказаха тотално безполезни за размера на прозореца в стаята ни; и накрая Икея (на около още 40 мин с автобус от там където бяхме), за да вземем пердета, които да свършат работа.

Последната задача, беше най-значимата. Живота в Лондон има много позитиви, но един от тях със сигурност не е наличието на офис сграда директно срещу прозореца на спалнята ти. През последната седмица, постоянно ни се налагаше да държим плътните завеси спуснати поради липсата на друга алтернатива. Все пак не искахме да си развяваме гащетата в лицата на хората докато те работят. Тъмнината в стаята обаче се оказа доста потискаща особено в зимния сезон, така че трябваше да направим нещо и неделя беше единствения почивен ден, с който разполагахме през въпросната седмица.

На сутринта времето изглеждаше приказно. Въпреки яркото слънце обаче на всеки малко се прокрадваше мразовит вятър, който ни караше да смръзваме като снежен човек на Боровец.

Прилично понамръзнали в първият автобус (който по някаква причина винаги се усеща като хладилник) не след дълго бяхме приключили с Теско и Дънам. Беше 15:00 часа и бяхме готови да се метнем на следващият автобус, който трябваше да ни закара до Икея. За жалост автобусът явно не беше готов за нас.

Според разписанието му, трябваше да е на спирката (която досущ напомня оголените, безлюдни спирки, далеч от всякаква цивилизация по Околовръстен път), в 15:20, а следващият трябваше да е там в 15:40. Проблемът беше, че само 15 минути по-късно на тази спирка, цялото ми тяло се беше вкочанило от студ, а ръцете ми отдавна бяха загубили всякаква сетивност. Ели не беше по-добре. А от автобуса, който чакахме, или от какъвто и да е било автобус нямаше и следа. За сметка на това вятъра ставаше все по-свиреп и студен с всяка изминала минута, а ние все по-замръзнали. Чак тогава си спомних, че на телефона си имам апликация, която доста точно показва времето на пристигане на следващият автобус. С целия ентусиазъм, на което бях способна смъкнах ръкавицата (въпреки, че не беше особено приятно) само за да заредя апликацията и да се срещна с тежката ѝ присъда. Следващият автобус се предвиждаше да дойде след 30 минути.

Предполагам, че бяхме или прекалено замръзнали, или прекалено обезумели към онзи момент… На никоя от нас дори не ѝ мина през ума просто да се откажем и да отидем някъде на топло. “Чудя се дали пътуването на стоп е позволено тук,” каза Ели “щом тези от Гугъл, ти дават за колко време би стигнал на стоп…“. В следващият момент вече бях вдигнала ръка с палец сочещ към небето и се надявах, някой да се смили над нас. Сега като се замисля това никак не беше най-гениалната идея – в крайна сметка как можеха шофьорите дори да предположат на къде сме се запътили. Но към онзи момент, замръзнала и целеустремена, това изглеждаше като най-логичното решение.

Десет минути по-късно бяхме вече отчаяни. Нямаше никакъв знак, че някой изобщо би спрял, а апликацията беше забила на 28 минути до следващият автобус. Дори закъсалата кола на 20-на метра от нас, не предизвика милост в бързо фучащите автомобили. “Сигурно е заради полицейската кола” помислихме си и двете, прехвърляйки вината на полицаите помагащи на жената в закъсалата кола. Просто трябваше да има причина да ни задминават.

Пич,” обърнах се към Ели в паника “мислиш ли, че пътуването на стоп изобщо е законно тук?” Спогледахме се и осъзнахме, че може би стоим там, само на няколко метра от полицейска кола опитвайки се да нарушим закона в Англия. И тъй като никоя от нас не беше готова да се жертва и да свали ръкавиците си за да потърси информация в Гугъл – просто се отправих към полицаите. Те би трябвало да знаят най-добре. Ако съм в нарушение на закона, не е лошо поне да го знам.

Извинете,” заговорих когато прозореца на колата им се смъкваше, “пътуването на стоп легално ли е в Англия?“. “Легално е” каза полицая с усмивка на лице и добави,”но никой няма да спре на скоростен път. Трябва да сте на странична улица за да ви спрат.“. “По дяволите!” не можах да се сдържа докато студа продължаваше да пронизва тялото ми, “опитваме се да стигнем до Икея, но на проклетият автобус му отнема цяла вечност да дойде!” Напълно отчаяна се върнах при Ели да ѝ съобщя лошите новини. Апликацията беше забила на 15 минути и имахме чувството, че скоро ще се обърнем на ледени скулптури.

За наша изненада няколко минути по-късно полицаят, които отговори на въпроса ми се запъти към нас. “Нали знаете, че Икея днес работи до 5?” каза той, когато се приближи. Спомням си как гледайки го в очите без да мигам, трепереща насреща му си отворих устата и отговорих с решителността на луд човек: “Трябват ни пердета!“. Беше ми прекалено студено, за да осъзная, колко безумно беше цялото ни поведение.

Той ни погледна, засмя се поклащайки глава, все едно си мислеше “Вие тотално сте се побъркали” но вместо това каза: “Последвайте ме“. Заклатихме се след него почти неспособни да реагираме нормално. Дали щяха да ни позволят да седнем в колата, докато автобусът дойде?

Той отвори задната врата на колата и ние седнахме. Щастие – това беше единственото, което почувствах. Знам, че сигурно звучи преувеличено, но не е възможно да обясня, колко точно бяхме замръзнали. Подлъгали се от яркото слънце сутринта и приятната температура от около 10 градуса, която бързо спадна до 4 с усещането за -4, и двете с Ели бяхме доста леко облечени.

Меко казано, бяхме приятно изненадани, в момента, в който полицаите ни казаха, че ще ни закарат до Икея. Развълнувани и безкрайно благодарни, двете с Ели извадихме най-широките си усмивки.”Не можем просто да стоим и да ви гледаме, как умирате от студ,” казаха те, “би било неуважение към задълженията ни да се грижим и пазим.

Имали сме много приятни преживявания в Лондон. Да си добро човешко същество все още е на мода в тази държава и определено една от основните причини да заобичваме това място и хората тук все повече и повече. А това преживяване определено е едно от най-големите доказателства за това.

Не, Лондонската Полиция не е таксиметрова служба и в никакъв случай не трябва да се поглежда на нея по-подобен начин. Но там работят някои истински добри хора и трябва да призная, че този малък жест на доброта озари деня ни, а може да се каже дори живота ни – връщайки ни възможността да се наслаждаваме на дневната светлина в този иначе мрачен сезон.

One reply on “Как да не обикнеш лондонската полиция?”

Leave a Reply

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.