Da Si Kupish Malko Chista Savest

Да си купиш малко чиста съвест

Имам невероятен късмет. Майка ми постоянно ми се кара за това, че използвам преувеличения, но този път ще трябва да преглътне думата „невероятен“. Как бих могла да се похваля без големи думи, че имам сплотено семейство, което обичам, обича ме и ме подкрепя във всичко; приятели, които биха минали през огън и вода с мен само защото съм Аз; разкошна работа и най-прекрасните колеги за които мога да си мечтая; дом; храна; здраве…

Но не това е нещото, което искам да ви разкажа…

Днес, заедно с двама от колегите ми излязохме за да си купим нещо за хапване,когато на 10 метра от вратата на входа видях възрастна жена, на около 65- 70 години. Въпреки невероятната августовска горещина беше облечена в зимно яке, а доста дебели дрехи свенливо подаваха краищата си под него. Неволно погледнах в очите ѝ – те сякаш ме привлякоха като магнит и за секунди ме изпратиха обратно във времето преди около 4-5 години.

4-5 години по-рано

Бях си дошла в България за кратко – тогава работех и живеех в чужбина. Вярвам винаги съм била добър човек, но едва живота навън ме научи да не се крия зад маска, а смело да го показвам. Както аз, майка ми и сестра ми често обичаме да правим, този ден просто се разхождахме в централната част на София и си говорехме за всичко, когато видях възрастна жена да пресича улицата. В ръката ѝ беше увиснала огромна чанта, превиваща съсухрената старица на две. Не ми се наложи да мисля дълго- отидох до нея и предложих помощта си. Тя се съгласи с мила усмивка и докато пресичахме улицата аз споделих, че не бързам и за мен ще е удоволствие да ѝ помогна до вратата на дома ѝ. Усмихна се и продължи напред. Около 20 метра след светофара старицата се спря и посегна да вземе чантата.

– Но нека Ви помогна до входната врата!- възразих аз.

– Аз нямам дом, мило дете.- Отвърна тя и пое торбата от ръцете ми.

Аз бях замръзнала на място. Усещането, че мозъка ми е спрял да функционира се засилваше с всеки удар на сърцето ми. Като че за да не стоя без да правя нищо, извадих портфейла си и ѝ подадох единствените 20 български лева, които имах. Тя понечи да откаже, но аз я помолих да ги вземе. Старицата ми благодари с най-милата усмивка, обърна се и продължи по пътя си. Все още втрещена, намерих майка си и сестра си и им споделих случилото се. За няколко милисекунди те останаха точно толкова смълчани, колкото мен, но скоро вече се гледахме като съучастнички. „Трябва някъде наоколо да има дом за стари хора, в който би могла да се настани поне за покрив над главата си!“ – чух някоя от нас да казва, но и до днес не знам коя беше. Моментално тръгнахме обратно в посоката, в която бе потеглила старата жена. Не я намерих там. И никога повече не я намерих…

Обратно в този августовски ден

Възрастната жена от днес ми напомни за нея. Дали съзнанието ми не подложи емоционалния ми свят на манипулация – не зная. Докато вървяхме към жената тя отвори уста и прошепна: „Мили деца, дали бихте могли….“ Останалите думи не се чуха. Тя наведе засрамено глава и замълча. Панирах се. Бръкнах в чантата си и извадих 10 лева. За пореден път се опитах да си купя чиста съвест. Подавайки ги се молех да се свърши бързо. Срам ме беше да направя това подаяние. Не ме беше срам защото бях работила за тези пари, а защото когато преди години видях сред какви хора живея просто станах и избягах. Не направих нищо. Виждах мизерията им, измамите и лъжите – и ги оставях да ги правят. Както повечето хора. И тези, които аз не спрях когато можех – именно те оставят на пътя хората, които вече не им трябват. Именно те се подиграват с човешкия живот и днес. А тези, на които днес не направим забележка; тези, които днес оставим ненаказани някой ден ще се подиграят с нашия. Защото така е устроен света – всичко е цикъл…

И докато тези мисли завихряха ураган в главата ми няколко кратки думи от устата на възрастната жена ми удариха най- жестокия шамар. „Нека ти целуна ръка мило момиче“ – едва беше прошепнала тя, но аз ги чух като крясък. Жесток крясък, който ще отеква в ушите ми докато съм жива. Точно както думите:“Аз нямам дом мило дете“ никога не напуснаха главата ми. Тези две изречения жигосаха вината на бездействието завинаги в съзнанието ми.

Лек няма…

This Post Has 3 Comments
    1. И аз вярвам Ели. Познавам теб (и всички останали, с които наскоро пътувахме) и съм убедена, че вървим напред. Затова и разказвам такива преживявания – макар и тегави като четиво, лично мен ме карат да се замислям.

Вашият коментар