skip to Main Content

Вижте я, преди да е изчезнала: музея на Бусинската керамика

Аз и Ели никак не сме почитатели на музеите и често откровено ги избягваме. От време на време се случва обаче да попаднем в такива, историите от които толкова много да ни забавляват, че да си тръгнем с усещането, че сме научили много и обогатили света си. Случая с музея на Бусинската керамика се оказа именно такъв.

Преди да го посетите и вие, важно е да си припомним едно нещо. В недалечното минало на нашата нация керамичните съдове са били едва ли не единственото нещо, използвано в домакинството. Често пъти с Ели сме се питали дали вкуса на българската храна би бил толкова прекрасен, ако се приготвяше в друга посуда. Може би точно това  е причината все повече и повече да ни липсват вкусове от детството? Надали някога ще разберем. Едно е сигурно – ние лично ще се постараем все повече и повече да използваме такива съдове в ежедневието си.

Обратно към музея. Бусинци е малко село недалеч от София. За съжаление там вече не живеят майстори на керамиката, макар музея да е напълно обурудван със съвременни пособия и пещи и с отворено сърце да очаква някой да възроди този прекрасен занаят. А някога са били над 300 – грънчарството е било основен поминък на селцето.

Когато го посетите, непременно се възползвайте от беседата. Съдовете, които виждаме изложени там изведнъж оживяват пред очите ни чрез разказа за тяхното приложение в бита.

Инициран от един от последните майстори на керамика в региона – Петър Гигов – музея разполага с около 200 изложени експоната, всеки от които е имал своето място в бита на местните. От беседата разбираме, че изработването на керамични съдове има не малко тънкости. Ключово за майсторството например е да можеш да изработиш съд, който да е изключително лек. Именно такъв е един от тези, с които хората са пренасяли ястията си от дома до нивата. Тежи не повече от 200-300 грама и със сигурност запазва храната с по-добри вкусови качества от съвременните пластмасови кутии.

Забавлявахме се много и с дяволските стомни. Една от тях има няколко „отвора“ в горната си част, само от един от които обаче може да се пие. Разказват ни, че този съд се подавал на булката малко преди сватбата – ако не уцелела правилното гърло, цялата се оливала с вода. Типична българка зверщина – може би трябва да я прилагаме на чужденците, които пристигат в България?

Разходката ни продължава в малка къщичка точно зад музея, където е и бившата работилница на Петър Гигов. Голяма изненада вътре в нея е огромната пещ в средата на стаята. По разказа на нашата домакиня осъзнаваме колко трудоемко всъщност е дори изпичането на съдовете*. А като си представя само безумната леснота на съвременната работа на някои от нас – клавиши, телефонни разговори, имейли… Дали сме и наполовина толкова продуктивни, колкото тези хора се чудя…

* Съдовете се нареждали в пещта изключително внимателно, като за някои се е налагало да бъдат поставяни в специални панички, които да ги отделят една от друга за да не се слепват. Пещта се награвяла до около 800 градуса, а съдовете се изпичали за около денонощие. След като се изпекат съдовете не можели да бъдат извадени от пещта веднага за да не се напукат, а се изчаквало тя да изстине. Едва след изпичането започвало украсяването с типичните за Бусинската керамична школа жълто и зелено.

И като за завършек: защо да посетите музея на Бусинската керамика?

Защото майсторството да създадеш нещо, което да направи бита по-лесен и красив заслужава признание. Защото ние, като българи, трябва да знаем какво се е правело по нашите земи преди китайски, виетнамски и какви ли не други стоки да изместят нашето. Защото е хубаво да се замислим дали истински здравословната храна не се приготвя в съдове, излезли изпод галещите ръце на обичащи работата си майстори и дали именно тази любов към направата на нещо не втъкава в него енергията, която искаме да вкараме в домовете си. Това поне са моите мисли. Какви са вашите се надявам да разбера в коментарите по-долу.

Полезна информация

Вашият коментар